Велемира Ценова е млада художничка от Враца. Завършила е средното си образование през 2004 г. в СУ „Отец Паисий“, с разширено изучаване на „Изобразително изкуство“. Завършила е „Застраховане и социално дело“ в Стопанска академия „Димитър А. Ценов“ – Свищов.
Тук обаче слагаме голямо „Но!“.
Защото изкуството винаги е било част от нея, от нейното ежедневие – хоби и утеха. Обича да рисува и да твори. Да вижда резултата от направеното ѝ носи удовлетворение и я прави щастлива. Затова, макар и на по-късен етап, решава да направи първата крачка към това, което наистина обича – децата и рисуването. През есента на 2017 г. записва задочно магистратура „Педагогика на обучението по изобразително изкуство“ в ШУ „Епископ Константин Преславски“.
И както казва самата тя: „За първи път по време на лекциите усетих, че съм си на мястото. Попаднах на вдъхновяващи преподаватели, прекрасни хора. За пореден път се убедих колко е важно да приобщаваме децата към изкуството, как то влияе върху хората и чрез произведенията си провокира естетически и нравствени критерии върху обществото. То е отражение на духовния живот на човека. Прави ни по-добри. „Участвала е в Детски панаир, организиран от Фондация „Изиарт”, в раздел Приложно изкуство, фестивал на Чипровския килим, изложба „Магистри и преподаватели“ от магистърска програма „Педагогика на обучението по визуални изкуства“ в салон за изкуствата на радио Варна. На Годишна изложба на Шуменския университет печели поощрителна награда „Розалина Трутман“ за постижения във визуалните изкуства – „Живопис“.
Можеш ли да се опишеш с три думи?
Да, мога – море, дъга, небе…
А с три цвята?
ША-РЕ-НА – да се опиша с три цвята, за хората, които ме познават няма да звучи достоверно! От хилядите цветове на живота да се огранича само с три?! Това не съм аз. Едноцветието е скучно за мен. Не разбирам хората, които казват, че няма да обуят червените си обувки, защото не ходели на оранжевата им чанта!
Кога започна да рисуваш?
Не си спомням. Още от първи клас съм в паралелка с разширено изучаване на „Изобразително изкуство“. Спомням си обаче кога спрях – в момента, в който записах „Застраховане“ – крайно нелогично за мен. Аз и математика – толкова несъвместими по между си – все още нямам отговор на въпроса защо записах тогава в Свищов при положение, че бях приета да уча и „История“!? Десет години по-късно, случайно или не, животът си настоява за своето – аз се върнах към рисуването и сякаш преоткрих едно мое забравено Аз, което винаги съм носела в себе си, но не съм му дала възможност да се разгърне. Дори и късно, много се радвам, че тази среща отново се случи!
Спомняш ли си коя е първата картина, която си нарисувала и къде е сега тя?
Да, спомням си. В детските си години реших да се раздам на една стена, грижливо покрита после с тапет, а после и с латекс! 🙂 Шегувам се! Не, не знам, не мога да кажа коя е.
Какво те вдъхновява?
Много неща ме вдъхновяват – хората, природата, произведения на изкуството, музиката, срещите, разни житейски ситуации, мигове на разминаване, книги, цитати. МОРЕТО – в миналия си живот не съм била капитан на кораб, нито моряк, нито рибар, камо ли русалка – била съм самото море! А понякога просто си седя, гледам някаква тъпотия по телевизията и изведнъж започват, както се казва „да ме сърбят ръцете“ и някакъв необясним порив на душата ме кара да разпъна статива и да започна нещо – без замисъл, без идея – просто да започна нещо, което в движение придобива своята форма и смисъл! Животът…
Какво четеш?
Чета почти всичко. Мога да кажа какво не чета – фантастика и фентъзи-романите. Няколко пъти съм започвала „Властелинът на пръстените“, но… всички тези „елфи, от рода Нимродел“ и „Нимродел, който се влива в Сребропът, наричан от елфите Келебрант, а Келебрант – във Великия Андиун, който стига до залива Белфалас“… Не, не можах да се справя да запомня всички тези чудновати и странни имена на местности, народи, Горни и Долни земи, хобити… Същото стана и при опита ми с „Хиперион“ от Дан Симънс. Но най-смешното в случая е, че това не ме отказа да си купя втора ръка цялата „Библиотека Галактика“.
Коя е любимата ти книга?
Ох, как да посоча любимата ми книга? Това е като с любимия ми цвят! Не мога. Как да кажа, че любимата ми книга е „Алексис Зорбас“ от Никос Казандзакис, като после се сещам за вдъхновяващите разкази на Иво Иванов. И колко сълзи пролях, докато ги четях! И като споменавам сълзи и се сещам, че и „Балада за Георг Хених“ и „Ловеца на хвърчила“ са ми любими! А само как не исках да свършва „Гордост и предразсъдъци“, както и „Слугинята“, и „Пътуване към себе си“, и „Земя за прицел“! И как като приключих „Български хроники“ на Стефан Цанев, досадно настоявах всички от семейството ми да я прочетат! И след като затворих последната страница на „Нощем с белите коне“ прочетох всичко на Вежинов. И не мога да не спомена приказния Дикенс, любим ми е, както и вълшебното „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри! Като дете обожавах поредицата на издателство „Отечество“ – „Световна класика за деца и юноши“. Не, не мога да посоча нито любим цвят, нито любима книга, нито любим филм – не мога да се огранича с един!
Какво четеш на децата си?
Тази година големият ми син Георги завършва III клас и е много трудно, покрай всички тези компютърни игри, интернет и всякакви други модерни приложения, да го накарам да чете! Затова вкъщи си имаме правило – всеки ден, както намира време за игри, така да намери време да прочете 20 страници от някоя книга! Любимата му книга е „Емил от Льонеберя“, харесва и „Мечо Пух“, книгите на Роалд Дал, Джералд Даръл. Като беше по-малък му бяха интересни „Приключенията на Незнайко“, както и приказките на Андерсен.
С кой художник или писател би искала да излезеш на среща?
Вземам Иво Иванов и отиваме на гости на Моне в Живерни да пием чай до езерото с лилиите!
Планираш ли изложба скоро?
Скоро не! Покрай грижите за 7-месечния ми син Лазар, нямам физическата възможност да се отдам с цялата си енергия на подобно събитие. Жива и здрава, един ден…
Къде можем да видим творбите ти?
В галерия „Арт Кармин“ – едно уютно местенце за изкуство, заредено с позитивна енергия, много обич и творчески устрем.
Кое е любимото ти място във Враца?
Велоалеята и Етнографско-възрожденски комплекс „Св. Софроний Врачански“.
Кое прави изкуството велико?
Това, че ни кара да се вълнуваме! Когато гледаме произведения на Моне, Леонардо, Рембранд, Микеланджело си казваме „не, това е нечовешко, как е възможно – това е велико“! Когато слушаме ангелските гласове на талантливи певци и си казваме „Боже, от къде го извади тоя глас!?!“ – това е велико! Когато слушаме българска народна музика и танци – и ни се прииска да идем на сцената и да прегърнем всички тези магични певци и танцьори, докоснали ни до нашия фолклор – това е велико! Изкуството е велико, защото ни кара да се чувстваме още по-живи!
Поздравления за хубавото интервю и представяне на талантливата художничка!