Никол Димитрова е от Враца, но от 5 години живее в София. Бакалавър по „Логопедия“ и в момента следва магистърска програма „Ерготерапия за деца и възрастни с нарушения“. От 3 години работи в Център за деца и младежи с увреден слух „Яника“ като логопед. Занимава се главно с деца със слухови проблеми, с нарушения от аутистичния спектър и Синдром на Даун. Категорична е, че децата са движещата сила и механизмът, които я карат да продължава напред. Свободното си време запълва с народни танци, четене на книги и писане. Танцува от 16 години и твърди, че това й вдъхва увереност, сила и я кара да се чувствам горда, че по някакъв начин, макар и с малко, допринася за запазването на фолклора ни такъв, какъвто е. С книгите се пренася в други светове, „в които времето сякаш е спряло и животът е една идея по-цветен и по-добър“. И както казва самата тя: „Точно това ме кара да искам и аз да създавам подобен вид изкуство и съм благодарна, че понякога ме връхлитат емоции и чувства, носещи със себе си муза, която ме кара да излея всичко на белия лист“.
Да работиш с деца е предизвикателство. Защо избра тази професия?
Много ярко в съзнанието ми стои моментът, в който моето 18-годишно „Аз“ не знаеше какво иска от живота, какво точно му се прави и как си представя себе си след 5 или 10 години. Животът ми тогава беше пълен с хиляди въпросителни и лошото беше, че нямах отговор на нито една от тях. И точно в този момент на чудене, мислене и лутане от една специалност в друга, светлината в тунела се появи. Получих обаждане с предложение за работа като отговорник по логистиката на един обучителен семинар за специалисти, занимаващи се с деца и юноши и работещи в домове, образователни центрове, училища, кабинети.
Отидох на обучението и присъствах на всички лекции и през трите предвидени дни. Не трябваше да съм в залата, но както обичам да казвам – за всичко, случващо се в този живот, има причина. И това беше моята. Три дни слушах истории – вдъхновяващи, разтърсващи, тъжни, такива с щастлив край и с не толкова добро начало. Плаках, смях се, радвах се, вълнувах се, натъжавах се. Три дни, пълни с хиляди емоции, преминали като торнадо през мен. И в края на всеки такъв ден, знаех, че искам още и още. Чаках с нетърпение следващия и не исках да свършва. Исках всеки ден да съм сред тези хора, да споделям с тях, да търсим отговори на трудните въпроси, да се радваме на победите заедно. Исках да създавам чудеса, както правеха те. Исках да се боря за децата и да им давам втори шанс, да им помагам, да бъда техен приятел и човек, на който могат да разчитат за всичко. И така се роди любовта ми към тази професия.
След края на обучението започнах да разпитвам познати, роднини, приятели, исках съвети, търсех онова „мое“ нещо във всяка от специалностите, с които се бях срещнала. И накрая го открих.
Поуката, която си взех от цялата тази ситуация тогава, често си повтарям и днес: „Всичко, което ти се случва е за добро и скоро ти ще разбереш защо.“
Работата с деца наистина е предизвикателство, но е и мотивация, приятелство, доверие, житейски уроци, усмивки, чистота, нов свят, емоция, любов, любов, любов…
Съчетаваш изкуството и различните деца. Какво те мотивира и вдъхновява?
Обичам да си мисля, че животът е една картина, а децата са тези, които ни показват с какви цветове да я запълним. И често, когато искаме да сложим сиво върху платното, те ни дават едни розови очила и ни карат да погледнем през тях, пречупвайки света през призмата на доброто, на позитивното, на слънчевото и усмихнатото. Да видим живота и от тяхната гледна точка. И точно така ни мотивират и вдъхновяват. Да сме по-добри хора. Да се смеем повече. Да обичаме повече. Да обръщаме внимание на дъгата в небето, а не на облаците, носещи дъжд.
Децата са основната движеща сила в живота на всеки човек. Всеки ден се старая да бъда една по-добра версия на самата себе си. Заради мен и заради тях. Радостта, любовта, щастието, което виждам в очите им ме кара да продължавам борбата и да откривам, че техните възможности са необятни, просто трябва да ги отключим с правилния ключ и да завъртим механизма. И когато той сработи и резултатите са налице, тогава със сигурност знам, че всяка минута си е струвала и ще си струва и занапред.
Кое е твоето изкуство?
Моето изкуство е животът. И веднъж даден ни, ние решаваме с какво ще го запълним. Аз съм избрала в моя да присъстват децата, народните танци, книгите, пътуванията и утрешния слънчев ден, видян през розовите очила. И разбира се любовта. Във всяка нейна форма. Към изкуството. Към живота. Към българския фолклор и традиции. Към децата. Към писането. Към познатото, но и към непознатото.
Защо българският танц е магичен?
Българският танц носи в себе си една особена енергия, една споделеност и свързване. Свързване с хората около теб, с тези преди теб, но и с тези след теб. Свързване с родината, традициите, корените ни. Свързване с България, такава, каквато я носим в сърцата си. Магична, красива и истинска.
Какво четеш?
Обожавам поезията и голяма част от книгите в библиотеката ми са точно в този жанр. Разбира се, има и много романи. Напоследък много се запалих и по творчеството на Фредрик Бакман. Започнах с „Баба праща поздрави и се извинява“ и тя ме грабна още от първия лист, след това продължих с „Човек на име Уве“ и вече съм прочела всичките му книги. Преди няколко дни поръчах „Времеубежище“ на Георги Господинов и нямам търпение да я получа. Имам големи очаквания и ще видим дали ще се оправдаят.
Кога написа първия си стих?
Беше през 2013 година. Бяхме в час по български език и учителят ми тогава ни разказваше за стиховете без глаголи в тях. Толкова ми стана любопитно, че още с влизането у дома седнах да пиша. Бях твърдо решена, че ще успея и така и стана. Голяма радост беше и такова вълнение…
Издай ни кое е последното, което съчини?
Неделя
Неделите са някак си безкрайно тихи,
изкушават лесно двете ми уши,
които свикнали са да рисуват мелодични щрихи
и да ги превръщат после във мечти.
Неделите са поетична книга,
написана с мастило сребърни сълзи,
на всеки лист се крие нова сила,
магично, от която, душата ни да заблести.
Неделите са чисто белите обувки,
разхождайки ги с чар в Париж
и онези тайни, истински милувки,
оставени с печат под някой стих.
Неделите са спомените нежни
за детските години у дома,
за усмивки до ушите и коси небрежни,
за ожулените вечно колена.
Неделите са дом безкрайно симпатичен
и могат тайно да те приютят,
с надежда някаква за свят различен
и с лица, които вечно да блестят.
Мислила ли да събереш стиховете си в книга?
Ако кажа, че не съм, ще излъжа. Мечтая за това. И упорито вярвам, че мечтите са мечти, за да се сбъдват.
Емпатията. Какво мислиш за нея?
Емпатията прави света ни по-добър. Кара ни да се замисляме повече и ни провокира да излезем от собствената си кожа, от нашите проблеми, мисли, решения. Подтиква ни да бъдем по-добри хора, да даваме повече, да помагаме повече, да раздаваме парчета от себе си без да искаме нищо в замяна. Защото, колкото и банално да звучи, промяната започва от самите нас. И аз твърдо вярвам, че това е така. Всеки ден го виждам. Капка по капка – цял океан.
Какво би те накарало да за живееш отново във Враца?
Спокойствието. Големият град е вълнуващ, изненадващ и крие в себе си много възможности. Кара те да имаш големи мечти, да търсиш и да намираш себе си във всеки ъгъл и на всяка улица. Но малкият град е спокоен. В него времето като че ли е спряло. И това носи усещането за безкрайност. Искаш да грабиш с пълни шепи от него, да се наслаждаваш на всяка минута, да не бързаш, да четеш книга на случайна пейка и да се радваш, че животът ти е дал този подарък – да се родиш в малкия град и да се усмихваш на балкана винаги, когато го погледнеш.
Кое е любимото ти място във Враца?
Алеята на „Дунав“ и археологическият парк „Могиланска Могила“. И двете места ми носят много спомени за едни по-безгрижни и по-истински дни.
Кое прави изкуството велико?
Любовта и отдадеността на този, който го създава. Споделеността с другите и онази искрена емоция, която кара сърцата ни да играят и да подскачат от щастие.
Още красиви думи от Никол: emptiness.
