Симона Венкова: Изкуството умее да запечатва души и това го прави велико

Симона Венкова е на 19 години от Враца. Предстои й да завърши 12 клас в СУ „Васил Кънчов“ и се подготвя да кандидатства специалност „Национална сигурност“. Най-голямото ѝ желание е да бъде полезна на хората. Най-голямото ѝ изкушение обаче си остава писането. През май 2019 г. създава Инстаграм профил, в които публикува стиховете си под артистичния псевдоним Heaven Storm https://www.instagram.com/heaven_storm/?hl=bg. Днес страницата ѝ в социалната мрежа има над 4 000 последователи. Предстои нежните ѝ стихове и разкази да бъдат издадени в книга. Ръкописът ѝ вече е одобрен от българско издателство и скоро талантливото момиче ще сбъдне най-голямата си мечта – да стане писател.

Какво може да накара 19-годишно момиче да мечтае в строфи?

Всъщност 17-годишно, защото тогава започнах да пиша стиховете си. Любовта към писането обаче не се е зародила толкова скоро. Много отдавна открих, че онова, което ме прави истински щастлива, е да давам щастие на другите. И някъде там, в частиците на детската душа и всекидневното съзряване на едно дете, се появи и любовта ми към писането. От съвсем малка четях приказките и историите на великите автори и мечтаех един ден и аз да имам „своя роза“ като Малкия принц. Нещо свое. Мъничко. Красиво, което да остави следа. Но в мен беше хаос, както при всеки млад човек, който търси начин да се самоизрази. Започнах да пиша от малка стихове, приказки, разкази. В началното ми училище преподавателите много ме подкрепяха, но след като се преместих в прогимназията и гимназията, не оставаше много време за творчество… И така до 6 ноември 2017 г.

Какво се случи тогава?

Нещо съвсем мъничко, което промени живота ми. Странно е как една съвсем незначителна случка в живота на едно дете може да остави толкова траен белег. Едно най-обикновено момче идва и променя съществуването ти по красив начин. Обаче не започнах да пиша тогава. Измина една година, когато го видях отново и за последен път, и чак тогава написах разказа си „Ноември“. Исках да запечатя мига и мисля, че успях. Винаги съм казвала, че ние „човеците“ имаме много страни и „сили“ да променяме. Само с няколко думи, среща или просто усмивка… Тогава си зададох въпроса „Каква случайност трябва да е това?“. Не можах да си отговоря и все още не съм. Но е факт как едно „недокоснато щастие“ може „да те докосне“ за цял живот. Малко са хората в днешно време, които оставят отпечатъци и е хубаво всеки един от нас да ги „събира“. И да ги допуснем. Къде ли?! Ами най-добре в душата.

Кой е човекът, който винаги те подкрепя? А този, който винаги те критикува?

Може би е доста обърканото, критичното, недоволното, а друг път щастливо, оптимистично вътрешно Аз. Но, като изключа себе си – това е най-добрата ми приятелка. Тя е моя противоположност, може би затова се допълваме. Преди година, когато обърканата ми глава не знаеше какво да прави с всичко написано, тя беше категорична, че трябва да създадем страница. И дори докато ме убеждаваше вече я беше публикувала и сега е сред предпочитаните от много последователи в Инстаграм: https://www.instagram.com/heaven_storm/?hl=bg. Няма човек, на когото мога да благодаря повече. Всичко започна на шега. Дори не вярвах, че хората ще харесат това, което правя и доста пъти си мислех да се откажа. Но година по-късно страницата и хората, които четат „душата“ ми са факт. Както и книгата ми скоро… Искам да благодаря на всеки един от тези, които ме подкрепиха – на моите приятели, близки, учители и на вас от библиотеката.

Поезия или проза?

Поезо-проза. Но поезията няма кой да я измести. В нея има нещо много специално. Не е в думите, нито в звуците, а в начина, по който влияе върху емоциите. Едва ли има човек, който да не е усещал онова велико чувство на опиянение след прелистването на последната страница. Не мисля, че има някой, който да я обясни и да е еднаква за всички.

Защото всеки ред

има свое име

и най-често

е на човек.

Успяваш ли да облечеш всяко чувство в думи?

Чувствата и думите винаги са били много тясно свързани. Има чувства, за които можеш да пишеш, да пишеш и да не можеш да ги опишеш. Както и чувства, които се описват само и единствено с тишина. Понякога е доста трудно да кажеш как се чувстваш сам на себе си, а още по-трудно да го изразиш с думи. Но съм забелязала, че написаните думи „се изричат“ много по-лесно и по-бързо си отговаряме на въпроси, на които не искаме, защото знаем, че вероятно отговорът би ни наранил. Писането за мен е като малко „кошче“, което побира безгранично количество емоции. И мога да кажа, че листът е един от най-добрите приятели, които мога да имам – всъщност най-добрият.

Кое е твоето вдъхновение?

Хм… Вдъхновението. Вдъхновението е нещо много относително, необикновено и идва като магия. Понякога го има, а друг път сякаш спи зимен сън… Не съм сигурна, че е само едно нещо. Много са и заедно правят едно, необятно, разпарчетосано цяло, като дъгата – много цветове, красиви, понякога семпли, едва ги виждаш, а друг път ярки, да не можеш да им се наситиш. „Различности“, свързани в едно, създаващи нещо далеч по-необяснимо… Вдъхновението е нещо, което не можеш да го докоснеш, да го имаш, да го задържиш за себе си и да го скриеш от другите. Е, може би е възможно… Но, за да се подреди и да се създаде нещо прекрасно, е нужна „тайна съставка“. И тя е просто любов. Не е нужно да е човек, могат да бъдат хиляди неща. От едно слънчево, падащо, есенно листо или дума, която ти напомня за нещо, за някого, връща твой спомен или докосва твоя мечта, докосва вътре и на дълбоко. Там, където всичко е чисто и само наше… Ако кажа една съвсем обикновена дума, какви ще бъдат координатите на душата ви?!

Какви книги обичаш да четеш?

Понякога не съм сигурна, дали аз ги чета или те четат мен. Обикновено не чета често, защото не ми остава много време за това. Понякога обичам да стигам до мечти, граничещи с халюцинации, „дрогирайки се“ със стихове. Допирът на изсъхналото мастило, шумоленето на хартията, всичко това носи една невероятна интимност, която се явява пристрастяваща съставка на книгите. Ако питате коя е любимата ми книга – „Малкият принц“. Сега ще кажете, че това е „клише“. Клише е, но аз харесвам клишетата. И някак това мъничко момченце с неговата прекрасна роза, умеят да преобръщат светове точно за пет секунди и те карат да се замислиш за много неща, които често забравяме.

Кое прави изкуството велико?

Изкуството е нещо прекрасно и уникално само по себе си. Велико е, защото умее да запечатва души, така както нищо друго не може. Взема едно най-обикновено листо или камък и ги превръща в шедьоври. Но според мен тайната на всеки един шедьовър, на всяка картина, скулптура или стих е, че са създадени с възможно най-голямата обич, която би могла да съществува. Без нея може би скулптурата щеше да е просто камък, картината просто боя, а стиховете – незначителни думи.

Защо трябва да се чете?

Четенето е една магия. То те отнася в други, чужди и по-прекрасни светове. Там можеш да видиш всичко онова, което някога си искал или да намериш себе си. Да сложиш доспехи и да победиш себе си или някой друг. Да плаваш в океаните, да полетиш. Да обичаш. Да влезеш в живота на някой съвсем обикновен човек, да изживееш историята му и да избягаш от реалността. Нали за това бягаме, за да останем сами. Или точно обратното? Книгите могат да направят чудеса с един човек, стига той да допусне „чудото“ до себе си.

Имаш ли любимо място във Враца?

Определено място не, но бих обърнала въпроса по този начин: „Враца любимо място ли ти е?“ Тогава отговорът е да. Някои хора казват, че не е от най-добрите градове и че не биха останали тук. Но за мен Враца не е просто град. Вратица. Това е нашата „вратичка“. Нашият дом, сгушен в обятията на Врачанската планина, обгърната в мъглите и пяната на Скакля. Град заобиколен от величествените скали и гори, пълни с чистота, готови да ти вдъхнат нов живот. Градът на трибалите. Дом на едни от най-талантливите занаятчии и търговци. Градът на Софроний. Градът на Ботев. Градът, в който се родих, уча и живея… Виждала съм други места, други градове и държави, но въздухът им е различен. Не ухаят на дом.

Как оцелява младият човек по време на социална изолация?

Изолацията си има и хубави и лоши страни. Поне за мен. Вярно е, че сме далече от любимите ни хора, близките и приятелите, но можем да погледнем и положително на нещата. За творците е подходящото време да творят, на художниците – да рисуват, а писателите – спокойно да затворят очи и да мечтаят. Да заживеят в своята къща без стени. Да обиколят хиляди, чужди светове и да ги направят свои. Или просто да построят свой собствен. Всеки решава как да планира бягството си.

Какво е твоето послание към младите хора?

Посланието ми към младите хора до и над 65-годишна възраст звучи така:

Никога не спирайте да вярвате в чудеса, защото чудесата се случват тогава, когато повярваш в тях и не спираш да ги търсиш. Няма значение на колко години си, как изглеждаш, откъде идваш, важното е къде искаш да отидеш и защо. И ако тези неща биха променили нечии живот, направете го. Защото живеем във време, в което все по-малко се сещаме за останалите. Не струва много да направиш някой щастлив. Внимавайте какви неща изхвърляте, защото може да се окаже, че са ви по-нужни от тези, с които сте ги заменили. Ценете малките неща в живота си, колкото и да са малки. Правете добро. И не се страхувайте да подарявате „криле“, да се променяте и да търсите, защото

Не знаеш

какво ще спечелиш

от промяната.

Може би

не много

само едно

Щастие

повече.