Габриела Ценова е на 19 години от Враца. Завършила е СУ „Козма Тричков”, а сега е студентка в УНСС със специалност „Медия и журналистика”. Обича промяната. И както самата тя казва: „различността, нестандартността”. Занимава се с много и разнообразни неща наведнъж. Най-голямата й страст е писането. В свободното си време спортува активно и обича да „създавам кошмари в кухнята, когато съседите слушат фалшивия ми тон :)”.
Преди месец на пазара се появява и първата й книга „Очила за реалност”. В нея младата авторка представя света, който непрекъснато се изменя. И целта й е да опише феномените, с които се характеризира ХХІ век. А отговорите идват чрез Лу – момичето, притежаващо очила за реалност. Благодарение на тях – в света на „кифли”, квартални батки и какви ли още не личности, е способна да разобличи истинското им лице. Смята, че е добър играч в играта на живота, но той успява да я подхлъзне. Какво се случва с нея? Става ли Лу част от този свят или погубва себе си заедно с него – ще разберете в книгата на Габриела Ценова „Очила за реалност”.
Книгата може да се намери в книжарница „Нова галерия” или да се поръча, като се свържете лично с писателката във фейсбук: Габриела Ценова или на телефон: 0882 514 345.
Специално за читателите на блога #АртЛибВраца младата писателка подарява един от любимите си откъси в книгата:
Алкохол в кръвта
Къщата на Бейв, убежището, дворецът-мястото, което Лу бе зървала милион пъти отвън, но сега за първи път щеше да разгледа и отвътре. Входната врата се намираше на няколко стъпала разстояние, а с тези обувки и се струваха като цял връх за покоряване. Повдигна крак за първото стъпало, но и беше адски трудно да пази равновесие. Тъкмо си мислеше, че е успяла да направи крачка към върха, когато се олюля и падна назад. Вместо на твърдата влажна земя, падна в нечия топла прегръдка.
Завъртя се объркано и видя, че това е Волмър. Лу се изправи на крака, като шепнешком му благодари. Обаче Волмър беше решен, че няма да остави нещата така и я хвана под ръка до входа, където с усмивка ги посрещна Бейв. Когато видя тази нова стара Лу, той направо онемя. Никога досега не я беше виждал така – в малка черна рокля, на обувки с висок ток и нежни къдрици, които се спускаха по голия и гръб. Двамата с Волмър го поздравиха по случай рождения ден и влязох навътре:
– Ще се оправиш ли – шеговито подхвърли Волмър. А Лу отбранително отвърна, че е било случайно. Той се усмихна и след секунди изчезна из тълпата от хора. Лу се огледа и не намери нито едно познато лице. Живееше тук от години, но така и не бе проявила желание да се присъедини към местната младеж. Затова реши да поразгледа.
След няколко мъчителни пробутвания из хората видя врата, водеща към задния двор. Без колебание пое натам. Имаше нужда от глътка въздух сред задуха вътре. Прекачи малката веранда и се загледа в далечината. Слънцето оставяше последните си оттенъци върху разпокъсаните облаци. Беше толкова красиво, като палитра цветове, която си смесил върху платно-жълто, оранжево, лилаво, синьо, бледо червено и не след дълго черно. Омаяна от гледката, Лу усети болезнено пулсиране в краката си. Когато погледна надолу осъзна, че все още е обута с тези дълги игли. Бавно отпусна връзките на всеки сандал и положи крака на земята съвсем боса.
Изведнъж се дочуха бързи, тежки стъпки. Тя се завъртя и позна Волмър, който очевидно беше пиян. Първоначално той не различаваше, че това е Лу – изглеждаше му като поредното маце за… всички знаем неприлична дума с Ч. Но, когато се приближи достатъчно до нея, замъгления му пиянски поглед бързо се поизясни и видя нещо много красиво. Не, не залязващото слънце, а Лу. Волмър-Вол – както го наричаха повечето му приятели на кратко, зае, полюлявайки се, небрежна стойка до нея. Проследи погледа й и зърна почти приключилия залез. Думите непремерено заизлизаха от устата му, освободени от всякакви задръжки.
-Ти ‘що си тук сама? – попита я ухилен до ушите той. А тя с нежен, кадифен глас му отвърна, че шумните партита не са нейното нещо. Той замълча за кратка пауза, а след това продължи:
– Всъщност аз също не си падам по шумните партита. – Лу го изгледа невероятно учудена, предвид факта, че с влизането се гмурна в тълпата, а сега имаше немалко количество алкохол в кръвта. – той с разбиране отвърна:
– Повечето хора от най-ранна детска възраст имат всичко, но моята история е лишена от много неща. – изрече, заслепен от действието на алкохола. – Като малък аз също имах всичко-семейство, пари, приятели…Но един ден, когато с майка ми отивахме до съседния град да купим някои неща – настъпи продължителна пауза мълчание – един мъртво пиян глупак влезе в насрещното и докато осъзная какво се случи майка ми вече беше мъртва. Изплаших се ужасно много, като всяко хлапе на тази възраст и избягах. Тичах с всички сили към неопределена посока без да имам смелостта да поглеждам назад. – при тези думи Лу настръхна и тялото потрепери, а Волмър отметна коженото си яке и внимателно го постави върху раменете и. След което продължи:
-Минаха се години, а аз така и не се освободих от страха да се върна у дома. Представях как баща ми ме ругае за случилото се, макар и вината да не беше моя. Как ме обижда, нарича ме страхливец, задето съм избягал… Реших, че е време да обърна нова страница, а съдбата сякаш бе чула желанието ми. Беше поредната майска сутрин, събудих се от пейката, на която спях и тръгнах към главния булевард за просия. Една жена и ми се представи. Оказа се, че е служител към социалните. Настаниха ме в приемем дом, а сега след няколко години се намери и приемно семейство, което искало момче. – Изведнъж отново се дочуха стъпки, но този път бяха леки, нежни, следвани от звукът на потракващите токчета на високи обувки.
Двамата отшелници на купона се извърнаха и видяха елегантно пристъпващата към тях Благородия. По това ангелско лице бяха излели няколко тревожни бръчици:
– Ето къде си бил! – търсих те навсякъде, добре ли си? – запита притеснено Волмър.
– Дъаа. – отвърна той с онзи пиянски, завалящ думите, тон. – Благородия го хвана под ръка, като с поглед умоляваше за малко помощ Лу. Все пак това Волмър не беше така лек, като фините мадами до себе си, които се мъчеха да го завлекат до колата… Благородия направи жест с ръката си за благодарност към Лу и тихо прошепна:
– Брат ми понякога има навика да прекалява с чашите алкохол…Извинявай, ако те е притеснил или изплашил. – и колата потегли, изчезвайки леко по-леко в далечината.
Ето и какво ни разказа Габи за себе си:
Кога започна да пишеш?
На 13 г. Това е сакралното число и бе началото на моята творческа кариера.
Каква мечтаеше да станеш, когато беше дете?
Мечтала съм да бъда какво ли не, докато не започнах да пиша. Тогава фантазията ми започна да се потапя все повече в магията на думите.
Какво те вдъхновява?
Черпя вдъхновение от всичко, което животът ми изпраща – различни ситуации, хора, уроци, трудности и успехи.
Какво не понасяш в хората?
Оставянето на живота. Пускането по течението. Безцелността. Демотивацията.
Какво четеш?
Приложна психология предимно.
Коя е любимата ти книга?
„Причината“ на Изабел Овчарова.
С кой писател би излязла на среща?
С Изабел Овчарова.
Как си се представяш след 10 години?
Със сигурност след 10 години бих се представила преди всичко като майка. След което като един успешен и утвърден писател, който подтиква хората да споделят таланта си със света.
Кое е любимото ти място във Враца?
Вкъщи. Няма по-хубаво място от това, където е всичко, което обичаш.
Кое прави изкуството велико?
Емоционалността. Чувството да се припознаеш в нечия картина, история, песен, когато си изгубил смисъла и това да те тласне нагоре. Нагоре към промяната, към човека, който си искал и искаш да бъдеш!
